Пролог: За два пробити медника.
Публикувано: пет май 28, 2010 1:34 am
В сумрачната стая стояха десетина фигури в тъмни роби с дълбоки качулки и напяваха тихо някакви мистични руни. По някоето време напевът рязко спря, поради простичкият факт, че две от фигурите започнаха да спорят:
- Казвам ти, беше “Ощаз манз ен и яитопът ята яеп!” Сигурен съм, че Върховният Велик Консул така ни го каза! – първата фигура бе не повече от 1.50 висока, като в същото време бе доста кльощава. Джудже някакво или гном, а може би гоблин? Само Върховният Велик Майстор знаеше.
- Не се занасяй! Беше “Нетерк мялог мъс и яитопът ята яеп!”! Отново не си слушал! Върховен Велик Майсторе, кажете му!!! – втората фигура беше гигант. Никоя друга раса не можеше да се извисява на над два метра и да й стърчат рога.
Върховният Велик Майстор се плесна по челото. Той пък явно беше елф, защото в качулката му имаше дупки, през които стърчаха ушите му. Бе събрал тия идиоти от кол и въже, за да ползва магическата им сила, пък била тя и нищожна, но явно нямаше да се получи. Дори не можеха едно просто изречение да запомнят. По-интересното бе, че никой до сега не се бе усетил, какво всъщност значи текста му…
- Млък! – кресна той. – Стига сте се карали. Тази вечер, това не е важно. Време е да започнем с истинската ни задача… - и той започна да обяснява, а пък те – да кимат, а надписа (“Алис Аксечифле”) на гърдите на робата на майстора засия от натрупаната кинетична магическа енергия на десет дребни воли, съсредоточени в една точка…
- Казвам ти, беше “Ощаз манз ен и яитопът ята яеп!” Сигурен съм, че Върховният Велик Консул така ни го каза! – първата фигура бе не повече от 1.50 висока, като в същото време бе доста кльощава. Джудже някакво или гном, а може би гоблин? Само Върховният Велик Майстор знаеше.
- Не се занасяй! Беше “Нетерк мялог мъс и яитопът ята яеп!”! Отново не си слушал! Върховен Велик Майсторе, кажете му!!! – втората фигура беше гигант. Никоя друга раса не можеше да се извисява на над два метра и да й стърчат рога.
Върховният Велик Майстор се плесна по челото. Той пък явно беше елф, защото в качулката му имаше дупки, през които стърчаха ушите му. Бе събрал тия идиоти от кол и въже, за да ползва магическата им сила, пък била тя и нищожна, но явно нямаше да се получи. Дори не можеха едно просто изречение да запомнят. По-интересното бе, че никой до сега не се бе усетил, какво всъщност значи текста му…
- Млък! – кресна той. – Стига сте се карали. Тази вечер, това не е важно. Време е да започнем с истинската ни задача… - и той започна да обяснява, а пък те – да кимат, а надписа (“Алис Аксечифле”) на гърдите на робата на майстора засия от натрупаната кинетична магическа енергия на десет дребни воли, съсредоточени в една точка…